20.07.2010

Любезно ухажваната от турската държавна пропаганда медийна звезда от БНР и БНТ Севда Дюкянджъ изпълнява поетото обещание да напомня за себе си с "плажни репортажи" от бреговете на турската колония Северен Кипър. Очевидно жаркото южно слънце стимулира мисловната дейност на Дюкянджъ само в една посока, насочена към "общата съдба на прогонените през 1974г. от Южен Кипър турци и турците в България". В последния си "Кипърски репортаж" тя толерантно критикува своите "сънародници от турски произход" за глезотиите и недомислията, които съпровождали поведението на някои от тях по отношение на "майчиния език и турските имена". Тя "полудявала" ( сигурно от гняв и възмущение ), когато всеки ден трябвало да обяснява и да отговаря на въпроси дали нейната 14 годишна дъщеря Билге говори турски език. Тъй като тя и детето й били "кореняци" софиянци и живеели в центъра на столицата, Дюкянджъ се чувства обидена и недоумява защо едно градско дете предизвиква интерес и "хапливи забележки" от нейните познати заради това, че знае своя "майчин език". Авторката на разсъжденията счита, че няма нищо необикновено в това, децата в големите градове да говорят турски. Тя определя подмятанията на тази тема като отдалечаване от реалността в името на някакви модерни предубеждения, сякаш "имало забрана за говорене на турски в големите градове" и е възмутена от приятелските съвети да не би турския език да повлияе отрицателно на изучаването и ползването на български от ученичката Билге. На всички тези "доброжелатели" майката Севда отговаря така: "аз съм закърмила моето дете едновременно с майчиното мляко и с любов към майчиния език. Ако не бях успяла да й вдъхна тази обич, жалко за мен, това би означавало, че съм изпълнила майчиния си дълг едва наполовина". Дюкянджъ отговаря на своите "критици" с констатацията, че "ако техните деца говорят турски, те ще бъдат интелектуално по-богати и по-начетени в сравнение с другите деца. Какво, нима искате нашите и вашите деца да бъдат изтръгнати от своя корен само и само да не бъдат изолирани в училище и на улицата? Това е много погрешен път. Дете, което съчетава своя майчин език със своята идентичност, не създава проблеми на обществото, има повече успехи в училище и ще бъде по-подготвено за живота, когато достигне нужната възраст. Аз съм много спокойна, когато говоря в къщи с моето момиче, което е единствената турска ученичка в нейното софийско училище, само на турски и тя изучава у дома турската детска литература заедно с българските произведения. Нашият пример показва, че "нейната глава не е объркана" и говоренето в къщи на турски не й пречи да бъде първа в класа. Струва ми се, че докато продължава задаването на въпроса "дъщеря ти знае ли турски ?", скоро няма да се освободим от нашите комплекси." Втората част на "кипърския репортаж" е посветена на турските имена и започва с примера как нейни приятели кръстили с името АРЕЛ новороденото си момче. Като разсъждавала за смисъла на това странно турско име, тя стигнала до извода, че "младите турски семейства, в желанието си да бъдат в крак с модерните условия на живот и да не се различават от българското общество, избират за новородените си деца едно от друго по-интересни и странни имена". Тази тенденция журналистката наблюдавала все повече в големите градове и тя се обяснявала с притеснението на родителите-турци да не би оригиналното турско име да не създава "трудности" в бъдеще или с предположението, че "българите по-лесно ще го запомнят и изговарят". Изборът на име, което да е по-близо до българския език, бил според родителите демонстрация за принадлежност към "градското население". Севда ханъм нямала нищо против свободата на избор и нямало значение дали името на детето ще бъде Арел, Ирел, Мерлин, Ерик или Денис. За нея такива имена означавали, че родителите все още не са се освободили от старите спомени за насилие и породените от него комплекси. "Ние, казва Дюкянджъ, сякаш пожертвахме красивите турски имена с подхода и с разбирането, че трябва да бъдем приети от обществото и да станем част от мнозинството". През 1985г., под "дулото на автомата", тя станала Савина Ананиева Давидова. Нещо подобно ставало и сега, този път нямало нужда от принуда и насилие - турците по собствено желание се надпреварвали как да скрият и да променят своята самоличност и идентичност.